Почивните дни са нещо, коeто всички обичаме. Чакаме с нетърпение събота и неделя, за да отпуснем малко цялото напрежение от този така забързан живот. Всеки един почивен ден за нас е малко съкровище, на което сме длъжни да можем да се насладим.
Този почивен ден става още по-ценен, ако сме изразходили част от отпуската си за него, направили сме си някакъв план, който не може да се провали. Наистина не може да се провали, той е толкова идеален и лесен, няма какво да стане. Ще се прибера при родителите си, ще си стоим в нас, ще гледаме филми и нашите технологично изтормозени психики ще си починат от затягащата се хватка на електрониката и комуникациите. Ще си поговорим, ще сготвим по нещичко, ще си хапнем, ще стоим на терасата да гледаме залеза и цял ден няма да напускаме пределите на нашия дом и не ще мръднем и крачка навън в този облъчен от 4, 5, 6, 7G мрежи свят.
Всичко вървеше по план до предната вечер. Развали се автомобилът на баща ми. Не мога да си обясня как „чисто нова“ кола от 2002-ра година можеше да се разваля толкова често, при все че е доказана марка – Голф. Разбира се, баща ми можеше да си вземе нещо по-евтино, но при такава „голяма“ заплата човек се чуди какво да си прави парите.
Решихме, че ще отидем да потърсим нужната част заедно през този въпросен почивен ден. Очаквахме, че всичко ще мине бързо и гладко, все пак живеем в Европейския съюз, в България! Разбира се, решихме да търсим по моргите, защото нова тя струва 600 – 800 лв. Не че не можем да си я позволим (все пак имаме Голф 2002), но просто трябваше много да чакаме, а в моргите отиваш, вземаш и си готов. И тръгнахме ние към моргата с моята кола…
След първите 200 метра запръска лек дъжд, след километър заваля малко по-силно. Карахме по „русенското околовръстно“ (да го наречем така) и изведнъж пред нас, на самата лента за движение, се появи малко „езеро“. Толкова се зарадвах, че кметът е интегрирал „шосейни езера“, чак не исках да минавам през него. Русе е известен със своите „езера“ по пътищата, които се образуват при валежи от дъжд (както и „реки“, в каквито се превръщат улиците). Аз знаех за 3 от тях и бях наясно, че по всякакъв начин трябва точно тези 3 известни водоема да бъдат избегнати. Преминахме през малкото езеро и продължихме…
Дъждът продължаваше да вали слабо и предполагах, че дори и да има още езера, няма да са много пълноводни при тази сила на дъжда. Уви, грешах. След още няколко километра една огромна река пресичаше шосето и се вливаше в Кръговото езеро (това езеро се намира точно на Дунав мост и е едно от трите известни, но не е от плитките). Когато видях буйните води на река Кръгова и как тя се влива в Кръговото езеро, как коли, джипове, камиони опитват да избегнат тези води, реших и аз да постъпя като тях, въпреки че, както казах, обичам езера и идеята за шосейни езера ме пленява.
Поехме обратно по околовръстния път, направихме план да влезем от друго място в града и да стигнем по заобиколния път до тази морга, която се намираше точно след Кръгово езеро, просто не посмяхме да скверним водите му с нашите мръсни автомобилни гуми. Оказа се, че по околовръстния път (в обратна посока) прииждаха ли, прииждаха реки… Красота!!! Въпреки опитите им да ни спрат, стигнахме до входа на града. Бавно преминахме през няколко езерца и стигнахме до главния булевард на град Русе (нека припомня, че от самото начало досега си валеше лекичко, без никакви бури).
Тръгнахме по тази така широка, хубава, главна, ремонтирана пътна артерия и в един момент движението се забави. Не… не е възможно… равно е, няма наклон, няма нищо… но да.. поредното езеро, поредното дълбоко езеро, а именно езеро Липник 1. Липник 1, понеже със сигурност има Липник 2, за 3 – не знам. Но тук нещо беше различно. Имаше един камион на общината и един човек, който да отваря шахтите. Почакахме 15 минути, но езерото си стоеше на едно ниво и само приливните вълни, събудени от гъделичкането на грайферите на преминаващите по него автомобили, правеха различни форми в тази иначе прекрасна държава, в която времето е спряло…
Изведнъж голяма смелост нахлу в моето сърце, почувствах прилив на сила и на решимост. Мисля, че това се породи от мисълта, че колата ми е японска и може би е конструирана за тайфуни, въпреки че не е плавателен съд. Ай, ай, капитане! Завъртях руля и навлязох безстрашно в езерото, което бушуваше, и чувах как вълните му се блъскат в пода и кой знае още къде. Усетих, че плавам! Незабравимо! Избегнахме някак отворената шахта, понеже, сещате се, тя не се вижда, уцелихме една яка дупка, но е по-добре от шахтата, и успяхме да минем на отсрещния бряг.
Стигнахме до нов булевард за милиони, реконструиран не един път. Просто прекрасно творение, там няма какво да стане, казах си аз. Оказа се, че по него са успели да конструират езерата Тутракан 1, Тутракан 2, Тутракан 3 (възможно е да има и повече, но Тутракан 3 беше непреодолима водна сила и там всички смелчаци се отказахме и не успяхме да установим дали има още от тези взаимосвързани в еко система водни басейни).
Във всяко езеро по средата имаше по един облечен в зелено чичко, който все едно беше ескимос, изкопал дупка в леда и с надежда и поглед, забит право надолу, без да помръдва, чакаше своята рибка. Уви, май просто отваряха шахтите, които не вършеха никаква работа. Преди моргата беше Тутракан 2. Точно да се откажем и видяхме как наши мили колеги лодкари минават по тротоара. Последвахме ги и с нашето кану достигнахме моргата…
Около половин час и около 80 лева струваше въпросната част (да припомня: нова е към 800 лева, нищо работа). Тръгнахме да се прибираме. На пътя ни се появи Тутракан 3, затова се наложи да завием обратно и да караме в насрещното, да минем през бензиностанция, за да се имъкнем от този капан и да се върнем през езерата, които знаехме, че вече сме преминали и че е една идея по-безопасно. В крайна сметка стигнахме в нас.
След 2 часа ремонт (не че баща ми не може да си позволи оторизиран сервиз на Фолксваген, но си е ентусиаст човек, „богатите“ имат време бол) се оказа, че частта е счупена и трябва да се върнем до моргата и да я заменим. Това, разбира се, е изключение. Винаги в моргите проверяват всичките си части, за да не губят време и пари на клиентите. Второто ни ходене до моргата мина безпрепятствено.
Изглежда кметът беше видял, че не всички коли и камиони успяват да минат през красивите езера и беше натиснал копчето, с което се премахват (копчето е финансирано от европейска програма и то неслучайно, понеже Русе е европейски град – „Малката Виена“ – дали е Виена, или Венеция, е спорно, но да продължим… ). От моргата ни замениха частта и вторият ремонт беше успешен… засега. Те за това не дават гаранция от моргата, понеже са сигурни в здравината на стоката. Денят вървеше към своя край…
Стана доста късно следобед и равносметката беше:
– около 4 часа екскурзия по езера за мен;
– 4 часа екскурзия по езера за баща ми, 2 часа безрезултатен ремонт (припомням, че първата част беше счупена), 2 часа резултатен ремонт (с втората част);
– неопределено количество дизел, понеже лодките горят доста;
– 2 курса до другия край на града, понеже от моргите си проверяват частите.
И така, един кмет, една морга, една държава изгубиха на двама човека доста време (казват, че времето е пари), в което те можеше да са заедно и да имат един хубав почивен ден.
Като едни добри българи си се оплакахме малко един на друг, докато подготвяхме въглищата за барбекюто, разположено на терасата и чакащо с нетърпение да бъде подредено с вкусни пресни зеленчуци и beyond meat (месото никак не беше beyond). Постояхме си на терасата, поговорихме си, докато въглищата пукаха в металния костюм на скарата и топлината ни огряваше, докато лятното слънце преваляше зад покрива на съседната къща. Толкова „зле“ се чувствах, че нямаше блок, който да крие оранжевите му лъчи, и се налагаше да гледаме облаци и разни други странни произведения на природата, които нямат нищо общо с бетонния естествен хабитат на нас, човеците.
В крайна сметка успях да преглътна всичко. Иска ми се повечко неща в тая държава да стават както човек иска, но нещо не се получава… освен барбекюто… и терасата… и залеза… и гледката… и семейството, но кому са нужни тези неща?
А как премина твоят почивен ден?
