В края на август, по-точно на 20 август 2022 година, в 7 без 20 сутринта, ставаме, за да потеглим на една дълго чакана почивка. Но истинска почивка, без преходи, без умора, без утоляване на неспиращия порив да видиш и посетиш всичко… просто почивка. Раниците са заредени с необходимите дрехи и в допълнение към тях любими четива. Трябва да сме в Юндола до 10:30 – така ни каза бате Мишо, този бате Мишо, при който отивахме и който щеше да бъде наш домакин. А защо точно в този час? Ами, за да ни закара до близка гара на теснолинейката (по негово, много мило, предложение), та и ние да изпитаме поне малка част (няколко гари) от това удоволствие.
Забавихме се на бензиностанцията и навигацията вече отчиташе закъснение, а още не бяхме тръгнали от София. Потеглихме, като си давахме сметка, че изпускаме уговорения час, но от бързане никой няма нужда – когато, тогава.
Скоро пътят стана криволичещ, което е нормално за Родопите. Първите завои бяха по-леки, но постепенно започнаха да се превръщат в безкрайна серия – ляв, десен, ляв, десен…, може би една от най-дългите серии, които съм виждал. На връщане ще опитам да ги преброя. Гората започна да прегръща тясното шосе все повече и повече. Тогава човек започва да добива представа накъде е тръгнал. Чудно, но навигацията показваше, че ще подраним, и се оказа, че сме наваксали и продължаваме да наваксваме време. Може би тръгването ни е било в много подходящо време, а именно рано събота сутрин.
Да, успяхме, стигнахме навреме. Паркирахме в широкия двор на нашите домакини – бате Мишо и кака Наде. Пресякохме прекрасната полянка със семпли, но сякаш точно на мястото си дървени столчета, пейки, люлки, скътали се под сянката на боровете, и малка рекичка, която ромоли съвсем тихичко под едно късо дървено мостче. Хвърлихме багажа в стаята и отново през полянката се забързахме към колата на бате Мишо. Както си вървях, усетих как нещо прекалено голямо за буболечка „кацна“ на глезена ми. Нямаше как да е трева, не бях видял такава, а и вървях по мостче. Нямаше как да е и насекомо, освен ако не е някакво много непознато и доста голямо. Извърнах се леко стреснат назад и кого да видя?! Щастлив и малък, но само на възраст, четириног приятел, който непохватно, типично по детски, ме беше настъпил, докато е бягал, за да ни догони. Това беше Пинки. Пинки, защото на нослето му преобладава розовият цвят. За теб, Пинки, ще имаме повече време, когато се върнем, почакай тук.
Качихме се в колата на бате Мишо и той ни закара до с. Света Петка. Когато слязох от колата, се огледах изумен: такава красота! Бяхме на тесен хълм, по протежението на който се разполагаха селските къщи, а отстрани – долини и пак хълмчета с още къщи (видео). Бате Мишо ни упъти как да стигнем до спирката:
– Тръгнете по този коларски път надолу и след 15 – 20 минути ще сте на спирката. Сграда няма, ще я познаете по останките от перона.
Потеглихме надолу по прашната пътека и след 5 минути всички шумове изчезнаха.
– Спри! Не мърдай! Ослушай се! – казах аз. И чухме, чухме тишина, чухме птички, чухме така забравеното „чуване“ от големия, а и от малкия град. Страхотно! Продължихме по пътеката, започнах да се чудя: ще стигнем ли някога? А дали сме на правилната пътека? Няма никой и нищо… безвремие.
Виждахме следи от коне, но никаква жива душа. Вървейки по прашния път надолу, стигнахме до един 90-градусов завой с голяма денивелация. Някъде между дърветата се мярна следа от човешка дейност – няколко реда плочки, нещо като тротоар. Ето, там ще е.
След още няколко минутки бяхме там, на гарата на с. Света Петка. Реално имаше нещо като перон, или по-скоро 10 метра тротоар, и една укрепена табела с актуално (донякъде, понеже теснолинейката отменя доста влакове, за жалост) разписание, сложена от доброволец ентусиаст. По нищо не изглеждаше, че изобщо някога ще мине влак по тесните самотни релси или най-малкото, че ще спре точно на тази спирка.
Тишина, тишина и пак тишина, а вече часът наближи. Над половин час, в който да се чудиш: сам ли си на този свят и изобщо съществуват ли влакове? Изведнъж зад мен се появи човек, облечен скромно, с шапка с козирка. Изникна като от нищото, от един шубрак, и то толкова тихо, че ни стъписа.
– Чакате ли? – попита той.
– Да, чакаме – отговорихме ние.
– Е, щом трябва, чакайте.
Човекът се позавъртя и отиде до нещо, приличащо на корито на чешма, изми си ръцете в неподвижната, вече зеленикава вода, събрана от дъжда, седна на перона и запали цигара.
– Откъде сте? – попита ни той.
– От Русе.
– Ууу, много далече. Ще дойде влака, ще дойде, ще се обадя да попитам.
След кратък разговор по телефона, който донякъде ни успокои, той каза:
– Закъснява с 20 минути, но може да ги навакса. Зависи кой е машинистът. Може да ги навакса.
Така и не знаехме кой е този човек. Може би работеше в БДЖ, щом знае къде да звънне, за да разбере как се движи влакът, а и тази шапка с козирка…
– Хубаво е, красиво е да се види, но трябва да си в час. Тук минава, после Стоян Митов. И друга спирка имаше, но сега не спира. Там прави шестици, там прави осмица, после пак прави шестица. Интересно е, стига да си в час или да има кой да ти обясни, иначе ходиш на тая страна, на оная страна, ама не знаеш какво си видял. Трябва да си в час – разказваше ни той, седнал на „перона“ и подръпващ от цигарата си.
Доста повтаряше едни и същи неща по еднотипен начин, личеше си, че харесва теснолинейката, че едва ли не, се гордее с нея и с познанията си.
Разговорът продължи в друга насока.
– Преди беше добре, при бай Тошо. Всичко имаше. Тук имаше сграда, имаше вода, ток, тоалетна, мазе, всичко имаше. Като го разтурваха, извадиха всичко, каквото имаше в мазето, и направиха плоча отгоре и това е, всичко имаше. Кажете ми: защо така направиха управляващите?
– Ами защото всеки гледа да открадне колкото може повече, колкото може по-бързо и да изчезне – отговорихме ние.
– Е защо е така ? Ако не е така, ще се спечели повече. Не е ли по-добре да градиш и да печелиш занапред?
Поклатихме глави одобрително глави. Кой не би бил съгласен с него?
– Защо е така, защо? Защо никой не мисли за нас? Нищо не остана, по времето на бай Тошо всички имаха, а сега кой? Всичко откраднаха. Тук имаше всичко. И хора имаше. А сега няма нищо. Защо правят така?
Нещо му тежеше много и тази тежест го беше завладяла, често повтаряше „защо, защо“. Оставихме го да говори, а ние го слушахме и само поклащахме глави. Личеше си, че му е трудно, трудно и тъжно за отминалите времена, за времената, когато „всичко са имали“ и той е имал. Колко е имал? Може би колкото другите, но е имал. Имал е достатъчно, имал е и любимите хора до него, имал е и животът „роден“ и „вкоренен“ по релсите на теснолинейката.
– Всичко разсипаха… Преди имаше влакове постоянно, хора постоянно, а сега… нищо. Направиха влака бърз и защо? Не спира на 2 спирки. Голяма работа ли са 2 спирки? Колко ще му струва да спре, да слизат хората и да се разхождат? Всичко разсипаха. Интересно е, интересно е, ама да знаеш къде да гледаш, да си в час или да има кой да ти показва, иначе ха от тая, ха от оная страна и си изпуснал или не знаеш какво си видял.
Минаха 20 минути и се чу шум…
– Идва – каза той.
Качихме се на влака. Спътникът ни изчезна в следващото купе. По едно време се появи и започна да ни маха с ръка да идем при него. Купето беше пълно с французи, наредени по прозорците, налягали по земята, навсякъде… ужас… като при война.
Преминахме купето, прескачайки френски тела, и стигнахме до прехода към следващия вагон. Той стоеше между двата вагона и ни даде знак да останем там, между две мръсни прозорчета, точно на вратата. Малко след като влакът потегли, нашият водач започна да ни инструктира:
– Ето, гледайте от тази страна, ще видите откъде сме минали преди малко, но много листа има и няма да се види. После прави шестица и после се нареждат три една под друга… Ето, сега гледайте оттам, ще се види откъде сме минали, после ще тръгнем в обратна посока и се виждат и двете линии, но много листа има и няма да се види. Трябва да знаеш, да си в час или да има кой да ти показва, иначе нищо няма да разбереш…
Той казваше тези думи след всеки завой на влака пъплещ нагоре по планината. Искаше да ни покаже всичко, каквото можеше да се види, било то дори и малко. Малко, но за него впечатляващо и интересно. Това е неговото познание, това, с което ние не сме в час и не знаем и той с охота искаше да го сподели с нас.
На гара Аврамово той слезе от влака. Помолихме го да попита къде може да се прикачим, за да се върнем. Застанахме на вратата на влака, за да разберем дали да слизаме, или ще имаме шанс за още някоя спирка. Изведнъж нашият спътник се появи и се провикна отдалеч:
– Ще се срещнат на Якоруда.
Благодарихме му и останахме във влака.
Имаше специален вагон, в който предлагаха бира „Пиринско пиво“. В него имаше една камара французи, част от които, за щастие, преместиха в друг вагон. От останалите 5 – 6 трима бяха здраво пияни благодарение на „бирения“ вагон, дори поискаха да ме черпят. Грозна картина и неприятни емоции. Нещо, което не трябва да се допуска в този влак, защото в голяма степен разваля удоволствието, спокойствието и всичко, което човек трябва да изпита и усети в него.
На Якоруда слязохме и директно се качихме в другия влак, който беше в обратна посока. Там нямаше пиринско, нямаше и французи. Олекна ни малко. Седнахме, но през мръсните прозорци се виждаше трудно. Бяхме изморени и жертвахме хубавите гледки, за да останем седнали и да си починем.
Трябваше да слезем на Аврамово и оттам да ни вземе бате Мишо. Докато слизахме, се чуха гласове: „Това Аврамово ли е?“, „Да, то е“.
Бяхме вече пред гарата, когато влакът потегли. Както беше в движение, изведнъж през вратата излязоха четирима души – добре облечени , стройни, любители на фитнес и салони за красота…
Служителите от БДЖ се развикаха:
– Какво правите бе?! Какво правите? Какво чакахте?
Чуха се дори неприлични псувни. Но нашите „герои“ не можаха да ги чуят, понеже им беше много смешно и развълнувано обсъждаха какво геройство са извършили. Точно те знаеха на коя гара са още преди ние да слезем, но в България своеволията и безхаберието са все повече на мода и носят все по-голямо удоволствие.
Нашият човек още беше там, на гара Аврамово. Поздравихме се. След това се обадихме на бате Мишо, който ни прибра с неговия автомобил.
Беше вече обед и трябваше да хапнем нещо.
– „Под Явора“, там вървете, много е хубаво. Всички спират там да се хранят – каза бате Мишо. – После може да отидете до Пашови скали или язовир „Белмекен“, аз тук гледам времето, няма все да вали.
А тези дни валеше почти постоянно.
Беше се подготвил да ни дава насоки, за да не скучаем. Не знаеше, че ние просто искахме най-лежерната почивка на най-пустото място.
Хапнахме в „Под Явора“, беше страхотно! Семпло меню, от една страница, но продуктите пресни, хубави, че и евтино. Не се чудиш, не се губиш из книги, гледаш страничката и избираш пържолка – я пилешка, я телешка, я овнешка (с която са прочути). Опитахме от телешката с картофки, облизахме си пръстите.
След това тръгнахме към Пашови скали. Бързахме, защото започна да гърми. Паркирахме колата и след 30 – 40 минути пеш стигнахме до тях. Навсякъде каравани, хора спят по тревата, всеки се разположил нашироко, далеч от други хора. Тук кола, там кола, има място за всички.
Познати са ми се оплаквали: „Ей, по морето няма къде да спреш“. А ето че по планините пък няма кой да спира.
Гледката, която се откриваше от скалите, определено си заслужаваше. Не можахме обаче да ѝ се насладим дълго, защото вече се чуваше тътенът от далечните гръмотевици. Бързахме да тръгнем обратно, защото трябваше да изпреварим бурята, а ни очакваше слизане по стръмен склон.
Прибрахме се в къщата, където ни чакаше, разбира се, Пинки. Кака Наде ни показа как да си направим кафе и хайде на теферич – в прекрасното дворче, на пейките под големите борове. Няма да ви казвам колко прекрасен беше въздухът и колко силно ухаеше на бор… няма такава ароматерапия.
Ядене трябваше да си осигурим, защото бяхме единствените в къщата през тези дни, а да се готви за малко хора няма смисъл. Има едно малко магазинче, а откъм заведения се пригответе за изключително ограничен избор, трябва да се има и в предвид работното им време.
Докато стояхме на пейчицата отпред и се наслаждавахме на спокойствието под големите борове, радващи ни с естественият си аромат, и то дори без нуждата от дифузер за етерични масла, чухме бате Мишо:
– Ние ще ядем след час.
Спогледахме се леко позачудено, но в крайна сметка го приехме като покана за вечеря. Така след един час бяхме в „ресторанта“. Часът беше 19. Много рядко вечерях по това време на деня, но сега имах тази възможност. Седнахме с нашите домакини, хапнахме и побъбрихме.
Наближи полунощ и изведнъж със страхотен грохот и блясък струпалите се през деня облаци изсипаха с цяла сила насъбралото се в тях напрежение. Гръмотевиците се надпреварваха една през друга да ударят по околните гори. Дали заради надморското равнище, дали заради друго, но това беше най-интензивната буря, която съм виждал. Както на другият ден и кака Надя се изрази: „Снощи небето и земята се събраха“.
Утрото беше спокойно, но все още облачно и аха-аха да закапе отново дъжд. Докато отново се наслаждавахме на чистия въздух и на нашия приятел и верен пазач (защитаващ ни от преминаващите крави) Пинки, решихме все пак да опитаме да си направим разходка, макар и с колата, до язовир „Белмекен“.
Тръгнахме по любимите тесни планински пътища и не след дълго стигнахме до язовирната стена, където започна да се открива една невероятна гледка.
Дали заради надвисналите облаци, или заради кротко пасящите овчици по билата, които бяха като по поръчка тук, не знам, но такава вдъхновяваща гледка не съм виждал досега. Облаците преливаха и се сливаха с планината, вятърът духаше бурно, но за овчарите и техните стада не представляваше притеснение и те спокойно допълваха и без това красиво изрисуваната картина пред нас.
Видях, че пътят продължава. И макар да нямаше никой по него, не ме свъртя и казах:
– Давай, натам ще караме, да видим къде ще отидем.
Пътят закриволичи покрай язовира и стигна до една бариера с пазач.
– Може ли да минем?
– Може, може, карате напред, след това вляво и сте на панорамната гледка.
Пътят сви надолу, по протежение на язовира, и в ниското се сля с язовирната стена, което си беше доста емоционално, с оглед на самотата и пустошта даващи усещането, че съществуването на животни и хора е може би просто един мит.
И така, без да срещнем други автомобили, стигнахме до панорамната гледка, която не беше кой знае какво, освен че е се намира на много остър завой и няма къде да се паркира, но с малко рискови еквилибристики и неправилно паркиране успяхме да надзърнем поне за малко.
На връщане шофирахме бавно, за да се насладим отново на прекрасния път, увил като шалче язовира, на чудесната гледка, която е прегърнал, и на неговата красива пустота.
Разбира се, отново се отбихме в „Под Явора“, за да не пропусна да пробвам овнешка пържола, местен боб и телешка супа. Бях скептичен дали няма да ми стане малко неприятно от тази комбинация… но не. Хапнах си всичко с голямо удоволствие и поройният дъжд, който ту се засилваше, ту леко отслабваше, подсказваше, че е време да се приберем в нашия малък природен рай.
На следващия ден, преди тръгване, си купихме една прилично количество различни видове сладка, сокове за разреждане, естествено ферментирали сокове, сирене и кашкавал. (Съвет: цедено мляко + сладко от бели череши = огромно количество ендорфин.) Всичко това със съдействието на кака Надя, бате Мишо и техните комшии.
Ако трябва да дам оценка на всичко по петобалната система (имайте предвид, че доста простички неща ме удволетворятват и ми пълнят душата 🙂 ), бих дал 5 звезди за красивия път дотам, 5 за вилата, 5 за разходката, 5 за Пинки, звезда „Мишлен“ за „Под Явора“ и 10 за този така непринуден разговор с нашия непознат спътник в теснолинейката, който, колкото и странно да ви прозвучи, придаде голяма доза стойност на това скромно пътешествие.
Хайде, тръгвайте към Юндола… поне за едно сладко от бели череши!
Ако ви липсват повече дим, пушки и барут, елате с нас в Копривщица!
