Ден след ден работиш, ядеш, живееш, уж си щастлив, влизаш в метрото, возиш се, най-добрият ти приятел, слушалките, винаги са с теб, мислиш си колко е хубаво в града – социално, забавления, хора, шум, динамика, и тръгваш… тръгваш за едно село, село на име Спанчевци, за да помогнеш на едни хора в нужда… та нали затова сме хора, за да си помагаме.
И… пристигаш. Разбира се, по време на пътуването пресичаш Балкана, който е още заснежен по върховете, и му се любуваш по виещия се по полите му път. Преминавайки през с. Гинци, се виждат множество табели, предлагащи различни продукти, единият от които е биволско мляко. „Но къде там има биволи?“, се запитах аз, което ме накара да подминем така апетитно звучащите табели. А там, в Спанчевци, търсим Мими и Ники, за които знаем от репортаж по национална телевизия. Мими прави мартеници и ги продава, защото Ники се нуждае от рехабилитация.
Уви, няма ги в беседката в центъра на селцето, където очаквахме да ги намерим, а вместо тях имаше хора, пълнещи умопомрачително количество туби с вода от чешмата. Влизаме в магазинчето и продавачката ни съобщава, че ги няма, но ще звънне на бащата, който работи във ВиК и се оказа, че се връща от авария. След няколко минути се срещнахме с него и си поговорихме. Той ни разказа някои неща: как Ники ще ходи на рехабилитация, разказа малко за самото село, за района, при което го попитах как тук ще има биволи. Той ми отговори ясно, че няма и е добре, че не сме се подлъгали при преминаването през с. Гинци. Това е тъжно, но не трябва да се отказваме, не трябва да си мислим, че всичко навсякъде е лъжа. Когато сме сигурни в произхода, трябва да подкрепяме производителите.
Бащата на Ники каза, че всъщност има мартеници, продават се пред съседния магазин и можем да си купим, както и хубав мед. Дадохме му нашия скромен дар за Ники и той продължи да ни разказва за местността. Изневиделица се появи една дама, която пристъпи към него и каза, че също търси Мими и Ники. Идва от София и е зъбен хирург. От репортажа е видяла, че има с какво да помогне на Ники, и е дошла да ги покани в нейната клиника, за да му извършат лечение. След като приключиха разговора и всички вкупом се запътихме към магазина за мартеници, тя се обърна към моя спътник и каза: „И Вие имате нужда. Венците…“. И това е точно така. Само от един поглед успя да види проблем, който е лекуван доста време и колкото и да е потушен, тя успя веднага да го разпознае с точност. Попитах за визитка, впечатлен от зорките ѝ очи и доброто ѝ сърце. Тя с охота предложи да снимаме визитката, която носеше за Ники и ще си позволя да споделя името и с надежда, че това не е проблем за нея: Д-р Даниела Гергова, клиника “Арт Дент”.
Докато разглеждахме мартеничките, въпросната дама излезе от магазина, подавайки една бележка на продавачката с думите: „Имате нужда от този крем, за ръцете. Извинявайте, че гледам, но не го правя нарочно“. Изключително наблюдателна жена, което ме кара да мисля, че бих ѝ се доверил като професионалист. Купихме си малко мартенички и едно бурканче мед, след което се разделихме с всички с една дузина благопожелания и продължихме към Вършец, за да се заредим с малко млечни продукти.
Вършец, магазинът на самата мандра – влизаме и ни посреща една много мила женица. Избираме си ние, ха това, ха онова, пълним торбата и се заговорихме за маслеността на млякото. Женицата ни посъветва: „Купете си 3.6%. Прясното мляко е 3.6%. За другите – я махат масленост, я добавят“. Много ми е драго, когато някой ми дава поне наглед адекватен съвет, а не да стои и да ме гледа безумно и празно.
Усмихнатата женица ни попита: „А вие да не сте от Русе?“, „Ами да, от там сме, но идваме от София“, „Имам роднини в Русе и днес, преди малко, говорих с тях. Когато вие започнахте да говорите, просто веднага усетих същия начин на говор“, засмя се тя и отпечата сметката. Отново последваха топли благопожелания и напуснахме магазина само с една цел, а именно – храна. Преваляше обед.
Вече си бяхме набелязали „нашето“ място. В разговора си с бащата на Ники споделихме за него и той потвърди, че не сме сбъркали в избора си. Потеглихме и спряхме на Доцин вир. Супички, мръвчица и какво… лебец, любимото. Селски хляб, срязан на четвъртинки, една шкембе чорба и неземно вкусни истински пържени картофи ни помогнаха да съберем силата, нужна на тялото. Това беше нашата последна спирка при това скромно пътешествие.
Целият задух, събран в големия град, всички намусени лица в градския транспорт, всички служители, които те посрещат на автопилот, с една прекрасна фалшива усмивка (а често и без усмивка, дори с досада), всички безсмислени думи, всичко фалшиво, облечено в залъгващо щастие, радост и смисъл за живот бяха подменени от чист въздух, няколко души, няколко разговора, няколко села, непринудени, спонтанни, истински…
П.П. След няколко дни разговарях с мой познат и му разказах тази история. На следващия ден, заради нещастна случка, той се нуждаеше от контакти със зъбен специалист по спешност. Помоли ме за контакти на докторката, с която се срещнахме в Спанчевци. Отзивите след интервенцията бяха изключително позитивни. Надявам се и занапред да са само такива. Каква случайност, нали?
