За да се стигнем до село Белчин, пътуването ни започна от село Широки дол, къща за гости „Свети Никола“, където бяхме отседнали предната вечер. Бяхме похапнали, починали и готови да се отправим към малкото село с дълго забравена, но новооткрита история и дух.
От Самоков до село Белчин
От село Широки дол, къща за гости „Свети Никола“, потеглихме с автомобил, който ни остави в град Самоков, и след малък пешеходен преход се озовахме на автогарата, с надежда да можем да използваме автобус до село Белчин. И веднага щом напуснахме комфорта на красивата вила с басейн, попаднахме в един друг свят, един истински свят. Приближихме се до мястото, откъдето тръгваше автобуса, и тук се случи една малко по-различна история. Една история за днешния страх, резервираност, предубеждения, които отдавам на градската обстановка, на заобикалящите ни пошли души, изпълнени с алчност и покваряващи нашето ежедневие.
Както си стояхме, към нас се приближи един човек. В този момент се „сблъскаха“ доброто и града – нашите преобразени души с една истинска такава, недокосната от мръсните, подли чувства на градското монетаризирано общество. Препоръчвам ви да прочетете за тази среща, защото тези неща не се случват в моловете, плажовете или дискотеките. А тук ще продължим с нашето пътуване към село Белчин. Този човек се качи на автобуса, с който трябваше да пътуваме и ние. Автобусът беше пълен и поради нашите съмнения и страхове, породени от качващите се хора и епидемиологичната обстановка с коронавируса (ако искате да разберете какво мисля за него, може да прочетете тук: Откъде дойде коронавирусът), решихме да потърсим такси, вместо да се возим в препълнен автобус над 1 час за 15 км разстояние.
Потърсих в интернет „такси Белчин“ и… „О, каква изненада!“, веднага ми излезе резултат – някаква страница във фейсбук. Най-накрая фейсбук да ми послужи с нещо смислено, а не да ме хипнотизира с безкрайната стена с постове, която ми носи обикновено единствено загуба на моето време. Реших да напиша съобщение въпреки едва двайсетината харесвания на страницата. През това време приятелката ми им звънна. Оказа се, че и във фейсбук отговарят и телефона си вдигат. Цената на превоза беше 20 лв. – от мястото, където си, до мястото, където си отседнал в село Белчин. Бях малко скептично настроен към това такси, намерено в интернет, на чиято реклама пише „Такси Белчин“, но се изненадах много приятно.
След около 5 минути пристигна таксито, карано от един възрастен, приятен човек, който много обичаше да говори и да задава гатанки. Освен гатанките и въпросите, които задаваше, ни разказа за своите младини, които са преминали в едно селце съвсем наблизо. Така на фона на народна музика и по леко разбит път след около 20 минути (но доста неусетно изминали) пристигнахме точно пред къщата, в която бяхме отседнали в село Белчин, а именно къща за гости „Калейна“.
Там ни посрещна чичо Ицо. Чичо Ицо също беше възрастен човек и също обичаше да говори (започнах да се притеснявам, че по този край всички обичат да говорят, което ме плашеше малко поради ограниченото ни време). Поседнахме уж да попълним документите за настаняване и да си заплатим престоя (20 лв. на човек, на вечер), но постояхме час и нещо. Чичо Ицо започна да говори за службата си като войник, за политическата обстановка, за самоковското желязо и така неусетно времето летеше, докато чичо Ицо не каза: „Стига съм ви занимавал, аз така като си намеря някой да ме слуша…“.
Влязохме да се настаним. Къщата е сравнително малка, с няколко стаи. Не можем да говорим за лукс, беше малко прашна и тук там имаше някое леке. Но като цяло си имаше собствени санитарни възли и всичко нужно за един приятен престой.
Село Белчин
Още с първите изминати метри с таксито в село Белчин много силно впечатление ми направи наличието на щъркелови гнезда на върха на почти всеки стълб. Бяха превърнали стълбовете от бетонни конструкции за осветление във бетонни цветя със старателно подредени клечки на върха във формата на цвят и от този цвят се подаваха по 2 – 3 до 5 щъркелови главици. А когато летяха във въздуха и сенките от широките им крила се носеха по улиците и покривите на къщите, ме обземаше чувство, че наблизо има силно развито селскостопанско летище.
Нямаше как да не попитам чичо Ицо, нашия домакин, защо има толкова много щъркели. Дори имаше гнездо точно до прозореца на къщата, на което можеше да се любуваме директно от стаята, полегнали в тишината. Според чичо Ицо щъркелите са се заселили там заради наличието на минерални извори („Белчински бани“, където е изграден голям комплекс за почивка). Щъркелите пристигат в България началото на април, но както е известно, в нашата страна тогава все още има доста студени дни. Прелетните птици използвали „Белчински бани“, когато студът сковавал техните гнезда в село Белчин, и това според чичо Ицо е основната причина за голямата им популация в региона.
След като се настанихме, тръгнахме към „Каймакановата къща“ с нагласата за един вкусен обяд. Предварително знаехме, че там пекат ръчен хляб и винаги е пресен. След като седнахме, без да се замисляме, поръчахме един за двама ни.
Слуховете бяха верни. Беше топъл, мек, с хрупкава коричка, изключително вкусен, сервиран с шарена сол (ако забравят да ви донесат, просто попитайте). Не липсваха и други вкусотии. Имаше много сочна скара, вкусно пилешко и сравнително добри салати. Задължително е да си вземете домашен сладолед със смокини или най-малкото едно традиционно цедено мляко с мед и орехи.
Обслужването беше на ниво и сравнително бързо. Обстановката е приятна, а декорацията типично българска, така че, ако посещавате село Белчин, задължително седнете и се насладете, и не забравяйте да си поръчате един топъл хляб.
Освен традиционния персонал на заведението, който се грижеше за стомасите и вкусовите рецептори на клиентите, имаше и кой да се грижи за усмивките ни. Това бяха Хермес и Аполон (кръстени от мене, понеже са братчета, а когато си приберат ушите назад, приличат на крилата на главата на Хермес) – две кутрета с много мила, забавна физиономия, с огромни уши и лапи. Те сновяха около масите, оглеждайки се постоянно за „страшните“ сервитьори, а видеха ли ги да отиват към тях, бягаха колкото ги държат краката, но не си тръгваха, че хората са казали: „Гладът е по-силен от страха“.
Обядът свърши и се върнахме до нашата къща „Калейна“, взехме по кафе от местния магазин и седнахме на една пейка на центъра на селото, точно срещу паметника в чест на загиналите през войните белчинци, до който беше разположена самата къща. Обзе ни едновремено спокойствие и умора, затова решихме просто да постоим, да подишаме чист въздух и да се насладим на тишината, прекрасното време и природата. Трябва да спомена, че в село Белчин е по-хладно в сравнение със София. Трябва човек да го има наум, защото неминуемо ще прибегне до яке. Слънцето е силно, а вятърът – хладен.
Постояхме си така доста време и се отърсвахме от градското напрежение и умора, от технологичното облъчване и стрес и докато си стояхме, отвсякъде се чуваше тракането на щъркелите, като че ли из цялото село си играеха деца с кречатала (щъркелите тракат с клюн, според някои източници, когато посрещат член на семейството).
Изведнъж тишината, редуваща се с тракане, беше нарушена от нов звук, като камбанен звън. За нас беше познат, но неочакван. Старците, които бяха седнали до нас и си хортуваха вече около половин час на съседната пейка, се изправиха и отидоха да посрещнат техните „камбанки“ – това бяха козички. Един старец отдели своите десетина козички и с бавна крачка ги прекара точно през площада на селото, отивайки към своя дом. Нямаше кола, която да прекъсне тяхното прибиране, нямаше клаксони, нямаше крясъци, нямаше недоволни. Приодата беше тук, в центъра на селото, и селото беше в природата.
Не мога да не ви споделя и един много тъжен за мен факт, а може би и за много други хора. За мен спокойствието е вълшебство и ми харесва безмерно, особено след отрудени дни. И цялото това спокойствие ние го намерихме в село Белчин. Освен насладата от тишината, когато се прибирахме от вечеря в „Каймакановата къща“ към нашата къща „Калейна“, изпитвах и някак странна тъга от тези пусти улици, без да срещнем нито един човек, нито една кола, преминавахме покрай селското училище, а то…
А то беше една следа от кипящия преди време живот, следа, която времето се опитва да изтрие без пощада, защото го вижда само, безстопанствено, никому ненужно… забравено. А трябва ли да е така? Това училище е огледало на нашето образование и далеч не е единственото. България е една страна на огледалата, които се увеличават едно след друго и като лупи усилват слънчевата светлина, докато не стане толкова силна, че да унищожи и последните кътчета на просвещение. Светлината вече е много силна и изгаря, затова моментът не е далеч.
Конна езда в село Белчин
В селото се предлага конна езда. Но не си представяйте голяма, луксозна конна база. Този разказ не е от този тип, нито мястото го предразполага. След като се свържете с представител на конната езда, дали в социалните мрежи, или по телефона, и си насрочите час, то в определения час ще пристигне млад мъж, облечен като каубой, водещ Вихър и Лакат, две прекрасни и добри кончета. Цената е 30 лв. на човек и включва един час езда, като в началото е по по-лесен терен с няколко по-малки препятствия. Интересен факт беше, че Вихър и Лакат бяха обучени на два различни вида езда, а именно – американска и спортна.
Стефан е внимателен и обяснява добре. След 10 минути вече ни беше пуснал да яздим сами свободно, но бавно, разбира се. Гласът му звучи леко строго, но това е напълно разбираемо, защото ездата не е шега. Беше прекрасно! Ако не сте яздили, ви съветвам да го направите. Дали защото имам връзка с животните от малък, не знам, но след толкова дълго време без животни около мен се почувствах жив, забравих за всичко и единственото същество, с което общувах и то без думи, беше Вихър, който доста сериозно се опитваше да си прегризе металния повод – дали го беше взел за дъвка, не знам.
Разходката е подходяща и за начинаещи. Повече снимки можете да разгледате в галерията във фейсбук: Конна езда село Белчин.
Неразказано
Вечерта отново посетихме „Каймакановата къща“, понеже ресторантът така или иначе не работеше вечер. Сутрин пък работеше само ресторантът, затова се наложи сутринта да закусваме пържени картофки, но не се оплаквам. Звъннахме на нашия вече познат таксиджия (който ни докара) и за същата сума ни върна в Самоков. От Самоков до София автобусът пътува 1 час и ни струваше 5 лева.
Част от времето си използвахме да посетим комплекса „Цари Мали Град“ и да се запознаем с местната култура и история, а за преживяното може да прочетете тук Комплекс Цари Мали Град.
Така завършиха нашите три прекрасни тихи дни и оттогава досега е изминала само една седмица, а на мен вече ми липсва… Дано колкото се може по-скоро да мога да напиша следващата си кратка история. А когато пак посетим село Белчин, може би ще успеем да се насладим и на прекрасните минерални извори, и на някой от комплексите „Belchin Air Show“ и „Белчински бани“.
