Отиваме ние на гарата в Самоков (което е част от една по-дълга история: Почивка в село Белчин) и там един нисък човечец идва към нас и ни пита: „Вие към Мусала ли отивате?“. Въпрос, изглежда провокиран от сравнително големите ни и пълни раници. Помислих си – какъв е този човек, сигурно иска нещо от нас, защо ни разпитва? А и беше неугледно облечен, нисък и сякаш с проблем в едната ръка, слаб и сух. Затова му отговорих уклончиво, без да го гледам в очите, за да не си помисли, че имаме интерес да говорим с него, че отиваме към едно село (без да го назовавам). Човечецът каза „добре“ и се отдръпна към спирката, където чакаше.
Видях, че продължава да отправя поглед към нас, и се почувствах още по-странно. След малко се приближи към нас за втори път и каза: „Ето ви един подарък“. Подаде ни един леко нагънат лист хартия. Първо помислих, че ще е нещо я за секта, я за друго подобно. Започнахме да четем писмото. Съдържанието му беше много странно – говореше се за един човечец, природозащитник, за неговите дела, доброта и доброволна дейност. Беше подписано от кмета на село Ярлово.
Докато четяхме объркани това писмо, си задавахме редица въпроси – той ли е добрият човек от писмото, наистина ли е подписано от кмет, истина ли е написаното?
През това време автобусът дойде. Това беше и нашият автобус, но все още бяхме объркани и леко стреснати от този човек, който тръгна да се качва. Решихме да изчакаме следващия, защото, знаеш ли, може да започне да ни говори вътре разни странни неща. Та знаем ли го кой е и какви са му целите. Оказа се, че носи някакъв роторен мотор върху една количка с 2 колелца. Като тръгна да се качва, едва, едва качи мотора и количката в автобуса. Тежаха прилично.
Докато вървяхме към кафето, където да изчакаме следващия автобус изхвърлихме писмото (поради пандемията от коронавирус), но го снимах, защото исках да разбера истината. Когато седнахме и си поръчахме по едно кафе на самоковския център, при проверка в интернет установихме, че автобусите от село Белчин обикалят много и пътуват над един час, а разстоянието е 15 километра. Поради тази причина решихме да си вземем такси.
Когато пристигнахме в село Белчин, си полегнах за малко, но една мисъл не спираше да ме тормози и си казах: „Я да видя, истина ли беше това писмо подарък?“. Отворих снимката на писмото, потърсих името Тодор Дишлийски и видиш ли, се оказа, че има резултати за този човек в интернет. Прегледах няколко от резултатите и разбрах, че писмото е истина. Почувствах се много зле от факта колко предубеден бях и от това, че този човек обича природата и е искал само да ни помогне. Започнах да съжалявам, че изхвърлихме писмото в кофата. Трябваше да го сложа в една торбичка и да си го прибера. Но нали има вилнеещ вирус, а и някой да ти даде нещо на улицата просто така, повдига в теб редица съмнения и негативно отношение. Всичко това доведе до тази грешка. Да си изхвърлиш подаръка!
Един подарък, който за мен щеше да е много ценен, макар и просто лист хартия. Беше много тъжна ситуация, замисляш се в какво си се превърнал. Заради всички тези хора, които само кроят злини, заради пошлостта и меркантилността на градското население, заради битките за всеки залък хляб и всяка банкнота, за всяко паркомясто, за всеки имот, заради измамниците и крадците по улиците, душата ти умира. Всяко едно тяхно дело я убива лека-полека, докато не дойде моментът, в който ти започваш да изхвърляш истинските си подаръци в кофата, започваш и ти да се бориш като останалите за всяка монета и да се радваш на „скъпото“.
Все пак се радвам, че запазих снимка с писмото, защото иначе никога нямаше да разбера кого съм срещнал. Сега вече знам кой е той и знам за още един добър човек в тази иначе така опорочена държава. Мисля, че тези хора трябва да се знае кои са. Дори и да не им се помага, то поне да се знае кои са. Това ще спаси други хора, които като мен ще изхвърлят подаръка си. Има още една причина, поради която мисля, че трябва тези хора да бъдат по-известни и разпознаваеми. А тя е, че не ми пука за сегашните двулични известни личности, на които няма да им мигне окото да изхвърлят един истински подарък и да продадат душата си за тлъст чек, мен ме интересува съдбата на хората, които все още имат душа.
Цялата история за нашето преживяване може да прочетете тук: Почивка в Село Белчин.
