Цари Мали Град е комплекс, състоящ се от 3 главни части: крепост Цари Мали Град, църква „Света Петка“ и етнографски музей. От село Белчин до Цари Мали Град се стига изключително лесно. Няколко минути пеша. Има указателни табели и точно два завоя след центъра и не много малък баир се озовахме в началото на пешеходните пътеки към крепостта, където се намира манастирът „Света Петка“ и етнографският музей.
Крепост Цари Мали Град
До крепостта може да се стигне по 4 начина: с кола, с лифт, по полегатата пътека или по стръмната пътека. Избрахме стръмната пътека, разбира се, и потеглихме нагоре. Сянката е дебела, но и пътеката е стръмна, така че внимавайте какво си избирате. На мен лично изкачването ми беше приятно и леко уморени пристигнахме на върха за около 20 минути (с почивки).
Пред нас се извиха високите стени на крепостта, чието име произлиза от Цариград, бивша столица на Византийската империя, днешен Истанбул. Разположена е върху доста широка, добре поддържана поляна, оградена от всички страни с крепостни стени и няколко постройки, в които може да се влезе. Най-привлекателна е самата поляна с предната крепостна стена и храмът, който е точно преди входа на крепостта. Възможно е да се качите на крепостната стена и да погледнете село Белчин от още по-високо.
В самата крепостна стена, както и в някои други постройки, на няколко етажа има разположена експозиция с добре запазени стари монети, сечива, оръжия, накити, които, за съжаление, бяха описани, поне за мене, прекалено накратко.
След като приключихме с обиколката на цялата крепост и направихме по няколко снимки, при излизане от крепостта, ни посрещна един мил човек с анкета в ръка. Беше преподавател в Софийския университет и правеше проучване за преживяването на посетителите. Той ми разказа защо изведнъж се е появил Цари Мали Град и всички останали привличащи туристи съоръжения и как се е популяризирало мястото.
Районът е бил в забвение дълго време, историята и духовността са били изтрити от паметта на българите, докато не се е появил собственикът на „Главболгарстрой“. Той е спонсорирал и спомогнал за помощ от държавата, за да се реализира този мащабен проект, а именно рестраврацията на крепостта и манастира. Без значение политическа, етническа или каквато и да било принадлежност, това си остава една истински достойна постъка, която трябва да е за пример на всички наши заможни съграждани.
На връщане поехме по полегатата пътека, която според мене не беше много полегата, но все пак беше една идея по-преодолима от стръмната. Затова трябва да бъдете с удобни дрехи и обувки, както и запасени с вода.
В подножието на хълма, от където започват пешеходните пътеки към Цари Мали Град, както споменах, се намират храмът „Света Петка“ и етнографският музей.
Църквата „Света Петка“ и етнографският музеят
Църквата „Света Петка“ е била унищожавана и реконструирана няколко пъти, за да достигне в днешния си вид до нас. Освен собствената си красота и изящни иконописи храмът притежава и експозиция на икони, като силно впечатление правят няколко от тях, притежаващи вековна история.
В храма можете да закупите няколко вида магнитчета, както и няколко книги за региона. В този момент реших, че вместо да купувам по няколко магнитчета от сувенирните магазини, по-добре да си купя само един, а останалите магнитчета, които купувам по принцип, да заменя с книги. Поисках от милата жена да разгледам три от книжките, които се предлагаха, една от които беше „Белчинци саможертва за отечеството“ на Димитър Божилов (тук следва да ви предупредя, че ако желаете да си закупите книгата, не е лесно и в интернет се намира на много висока цена. Ако си я купите от място, ще спестите сума, която би ви стигнала за транспортни разходи). Тогава женицата с характерен мек и добър глас ми каза да потърся автора в етномузея, който се намира до църквата, и ако го няма, да почукам на вратата, на която пише „Офис“, и да не се притеснявам, ще бъда приет топло и ще получа увлекателна беседа.
Реших да послушам съвета. Когато пристигнахме в етномузея, авторът го нямаше, затова почуках на вратата „Офис“. Отвори ни един доста възрастен човек и още преди да е чул защо сме дошли, ни покани вътре. Когато видя, че носим книгата му, ни каза да седнем. Виждайки интереса ни, човекът сам започна да разказва, без да му задаваме въпроси. Един разказ далечен, преминаващ през пренасянето на мощите на св. Иван Рилски преди повече от 500 години, през съоръжението „самоков“, дало име на едноименния град, до близкото минало, когато Димитър (така се казваше той) е бил на около 30 години и е положил клетва в казармата, което е било неговият връх на гордост и начало на силната любов към родината и нейните забравени герои.
Още от 7-годишна възраст нашият писател е слушал с интерес възрастните хора на мегдана, разказващи за отминали битки, изпълнени най-вече с мъка заради погубените цели семейства, заради неистовия труд на жените и тяхното мъжество и сила по време на отсъствието на техните съпрузи и деца, което в някои случаи е било за цял живот.
По-късно, впечатлен от тези разкази и натъжен заради забравата и кома-та, в която изпада българското общество, и в частност жителите на село Белчин, той тръгва да търси тези потънали в миналото дотогава герои. След няколко години труд успява да напише „Белчинци саможертва за отечеството“, където се разказва за всички 36 загинали в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война.
Събирането на информация не е било от най-лесните и гладки преживявания, но неспирната страст на Димитър да „запише имената“ на героите от село Белчин в нашата история, дава резултат. Все още съм прочел малка част от книгата. На места има доста факти и имена, които не мога да запомня, има и разкази. За мен лично е една интересна книга за едни неизвестни хора с големи сърца, написана от голямо сърце. И дали заради разговора ни, не знам, но усещам това с всяка една страница, докато чета.
След като послушахме доста, Димитър искаше да ни покаже и най-важните експонати в музея, а другите да си доразгледаме сами. Тук само ще спомена, че там се намира най-старият требник (църковна книга) на Балканите от около 1500 г. Мисля, че дори само заради това си заслужава да посетите Цари Мали Град, останалото ще ви оставя да разгледате сами.
След беседата се отправихме към ресторанта в центъра на село Белчин, който не е нищо особено, но е точно такъв един селски ресторант, който имаше по селата – с пресни кебапчета и кюфтета и разбира се, вкусни самоковски картофи, които буквално ги имаше навсякъде.
Преди да потеглим към Цари Мали Град, по-рано сутринта, се срещнахме с едни от най-симпатичните местни, а именно Вихър и Лакат. За тях и за самото село Белчин, разположено в подножието на комплекса Цари Мали Град, можете да прочетете тук: Почивка в България, село Белчин и Една среща на доброто с града.
